Интервю
Клетъчния телефон
иззвъня. На дисплея се изписа номера на
дъщеря му. В този момент усети напрежение в слънчевия си сплит, и още преди да
чуе гласа и̉, той знаеше – резултата не е добър.
–
Чувствам се зле. Чуваш ли! Усещам се опустошена и болна. И да знаеш, дори да ми
се обади, че съм одобрена, ще откажа, ще му кажа, кратко и ясно: – „Не! Не
желая, да работя в твоята фирма!”
–
По спокойно детето ми, какви са тия изблици на негодувание.
Около Бела, имаше доста хора, затова снижи гласа си до
възможно най-ниското стъпало на нейната звукова стълбица, но пак звучеше остро
и натъртено.
–
Негодувание ли! Направо си е катастрофа!
–
Ти, къде си сега? – С възможно най-спокоен тон, попита той:
–
В метрото! – тя се взираше в неосветената плъзгаща
се стена, взела образ на безформено
черно тяло, пое дъх, с надежда да освободи гърлото си от болката и допълни: -
След малко съм у дома.
–
Ей, все още света не се е сринал! Ако искаш, ще поговорим като се прибереш.
–
Незнам дали ще има полза, тате,
навсякъде все едно и също – каза тя с отчаяние и затвори мобилния си
телефон. А там пред очите ѝ черните сенки се нижеха една след друга и някак
прилепваха към омърлушената и̉ душа.
* * *
Два
свята – мислеше Калин – неговия и този
на дъщеря му.
За
неговия, всичко е ясно. Той бе вече пенсионер. Пенсията, за четиридесет години
работа, е недостатъчна, по-скоро е
подигравателно малка за съвременната стойност на парите. Но все някак, малкото му семейство, в което
влизаше и старата му майка, успяваше да осигури прехраната си.
Неусетно, чрез спомените си, Калин видя панорамно,
събитията от последните двадесет и две години.
Когато
се роди неговото Слънчице, той надхвърляше четирийсетте години. В същото време,
политическата система се смени, и... с
гръм и трясък се разтвори отново кутията на Пандора. В този преход, на първичен
хаос, Бела, има̀ лошия късмет
да расте сред политически
недоносчета, икономически сривове, социални противоречия и още какви ли неуспешни
опити. Всъщност, те си бяха много успешни за онези, с тъмните стъкла пред очите и
по скъпите си коли, натрупали безпрепятствено несметни богатства,
чрез измами и манипулации, или пък
„спестени от закуски”. А за останалата, голямата част от
контролирания народ, имаше само голи
обещания. Вкарани в центъра на водовъртежа, на отново появилият се див
капитализъм, тя и връстниците ѝ, напълно бяха осакатени.
Безмилостен валяк, мачкаше и продължава да унищожава, дъщерите и синовете на
България. Мрежата му като черен саван бе хвърлена върху родината и ден след
ден, хората намаляваха, оредяваха. Нещо стана! От дълго време в страната се
играе хорото на смъртта. Тя стъпка граденото преди десетилетия и създаде условия
за несигурност, оскъдица, страх.
Четирийсет години живя под желязната десница
на социалистическия режим в страната. Тази политическа система беше изместила
религията, ала сама по себе си се превърна в нова религия, съвсем подобна на
старата. Държавата осигуряваше всичко: работа, домове, обучение, медицински
услуги. Всъщност, задължението на българина бе - сляпо да вярва в БКП. Нямаше
гладни, нямаше просяци.
Но
случи се най-неочаквания развой. Не народа се вдигна против системата, а нейните
идеолози и пазители. Управляващите поискаха
държавата да стане тяхна, спретнаха една безкръвна революция и я
получиха. Тогава народното стадо се люшкаше от митинг на митинг и нищо не
разбираше. Не че сега разбира нещо.
В
този ред на мисли Калин се стресна. Бела отвори входната врата и заедно с нея
влезе студения януарски въздух. Красива,
млада, интелигентна, тя изглеждаше така, сякаш американско торнадо беше помело
душата ѝ.
Но тук, у дома, се чувстваше защитена от
ударите на нестабилната социална система.
Дълбоко в себе си, благодареше на Калин, че успя да запази непокътнато семейното огнище. От
както майка ѝ си замина, те, тримата, с голямо старание пазеха
святата си крепост.
През полуотворената врата на кухнята се
процеждаше топъл въздух, пропит от
ухаещите билкови подправки на баба
Неделя. Щом усети присъствието на Бела,
тя каза:
–
А, дойде си чедо! Хайде, слагай масата да обядваме, че то на гладно и мечката
хоро не играе. – после рече на сина си:
– Ти Калине, сега яж, а после философствай по вашите си въпроси.
–
Какво има за „слагане” бабо?
–
Тиквички чедо, тези, от наш`та градина. Запекох ги с малко ориз и домати, много
са вкусни, ще ви харесат. И хляб има, всичко има, не притеснявай се, чедо.
– Ох, бабо, добре – набързо се преоблече с
домашните си дрехи и се зае да домакинства. И докато принасяше на масата каквото имаше, бабата
напевно продължи:
–
Корав народ сме ние българите. Много са били грабителите ни, ама сите са
измрели, народа си остана. Минали сме през много зими и земи – оцелели сме,
турчин ни е газил векове – пак оцеляхме. Какво са днешните еничари – все същото
като някога, знаем си ги. По-важното е да си пазиш душата, че тя ти е гарант за
бъдещето на българина.
–
Какъв българин, бабо! Как ще оцелеем, като държавата нищо не прави за нас!
–запротестира Бела, докато поставяше
малкия инкрустиран свещник върху масата.
–
А, държавата казваш! Не знаеш ли дъще, че ние българите много държави сме
създали и напуснали? Тя, държавата е нищо без народа си. Държавите се раждат и
умират като хората, ама българина си остава и така ще да е занапред. Ти
най-напред си гледай душата и благодари на природата за туй, що ти е
предоставила, че без нея наистина е лошо. А пък другото е от хората – ще се
нареди.
–
Какво чувам бабо, ти да не си станала вярваща.
–
Аз вяра си имам, чедо, и нея никой не ще ми я отнеме, а пък ти недей да месиш
религията с вярата.
–
Нямам надежда, бабо, а какво остава за вярата, – отговори Бела и добави – света
около мен е твърде отчаян и освирепял.
–
Отчаянието чедо е за слабите – аз тук невиждам такива! Хайде, сядайте сега.
* * *
Седнаха,
благодариха, хапнаха и после се заеха
със задачите си. Калин отиде на двора, отвърза кучето да потича свободно и се
захвана с навеса за дърва, че беше поддал от нощната буря. Баба Неделя отново
взе плетивото си – то и̉ бе и за работа, и за раздумка, а Бела включи
компютъра, влезе в Гугъл-програмата и внимателно започна да проверява
последните оферти, излезли в Джобс бг.
В
този дом не се бездействаше. Всеки имаше задължения и никой не си помисляше да
ги стовари върху ръцете на другия. Напротив, освен своите задачи, те си
помагаха и взаимно.
Изнизаха се бързо останалите няколко часа от
късия зимен ден. Последната му светлина се процеди из зад завесите и
свечеряването бързо настъпи. Покрай топлата печка тримата пак се събраха
заедно.
* * *
Бела беше приготвила вечерята. Тя и баба и̉
пиеха топъл липов чай с мед и си похапваха от препечените филийки, леко
намазани с чесън и масло, а на баща си
беше изпържила три яйца с много лук и малко сирене.
–
Баба ти е права Бела – разчупи тишината Калин, щом приключиха с вечерята.
Тя
го погледна въпросително с големите си бадемови очи.
–
Когато ти се прибра от интервюто, тя каза, че което „е от хората”, винаги „ще се
нареди” според както искат те.
– Може и така да е тате, но е много, много
трудно – отвърна, без да отмести погледа си от позлатения орнамент, върху чаената
чаша от фин порцелан.
В
това време огъня играеше в печката и
нашепваше „Слушай, слушай” със своето горещо „Ссс”, предизвикано от съскането на мокрите дърва.
–
Трудно да, не и невъзможно – тихо но уверено подхвана Калин. – Ето погледни
мен – аз вече съм пенсионер – така е отредила природата, в тази възраст да
стана променен, износен. Срещу биологичния ход на живота, не ще мога да направя
нищо, както и всеки останал в нашия земен свят, но останалото, извън този
контекст, е творение на хората. Всичко е създадено от тях и за тях. Щом човек
го е измислил, значи човека трябва да го решава. Нашите ребуси са чисто човешко
творение, и като такова, естествено че трябва да се решава от хора.
–
Тате, да не искаш да кажеш, че ще мога да построя още една пирамида в Гиза?
–
Естествено, че ще можеш, дъще.
–
Е, сега наистина ми стана весело – с лека ирония отвърна Бела.
–
Ти сама по себе си, си дребна и беззащитна за подобен проект – продължи
бащата, без да взима в предвид апострофа на дъщеря си – но ако живееше във
времето, когато е строена тази пирамида, щеше да притежаваш инструментите,
помощните средства с които да работиш. Тя, пирамидата, съществува ли! Да! Значи
е построена! Ние не знаем как, но нейното време знае – тук той спря за малко,
за да даде възможност на детето си, да осмисли казаното от него.
„Слушай,
слушай” – продължаваше упорито със своето специално „с” печката.
Бела
внимателно следеше думите му, а лицето на баба ѝ сякаш казваше „да, така е сине, и аз това си го знам, ама с твоите думи и
подход не бих могла да го направя". - Нашето време – продължи Калин – също знае. Щом Рубик е създал своето кубче, то
това означава, че има и такива които да го подреждат – може времето на пирамидата
да не успее да го направи, но ние можем, защото съзнанието ни е в еднакво ниво
с това на Рубик.
Калин
спря да говори. Взе дилафа и размести с него дървата в печката. После добави
още две дъбови цепеници и седна отново на мястото си. Печката затихна, затихна
и пак поде своя припев с още по ясен глас.
–
Та какво искам да кажа, ти не успяваш, защото не си в синхрон с времето, с
изискванията на работодателите. Наместо да се противиш някъде в себе си, срещу
техните недъзи, по скоро се заеми да изучиш по-внимателно какво искат те, какви
очаквания имат към пчелата, която ще им носи мед със своята кошничка. Ти, когато
отиваш при бъдещия си работодател на интервю, трябва да си в неговата рамка на
съзнание, тоест да си подготвена и осведомена по отношение на работата за която
кандидатстваш. Ти, трябва да притежаваш лостовете и инструментите с които ще
спечелиш състезанието, в което участват стотици други кандидати. И благодарение
на съзнателната отговорност към
ангажимента който поемаш, си дълбоко убедена в себе си, че ще спечелиш.
Дори трябва да кажеш, че ти си правилният му
избор, просто защото в твоята кошничка винаги ще му носиш най-добрия нектар,
стига да се споразумеете честно и точно – Калин спря своя поток от думи, защото
считаше, че ако дъщеря му е достатъчно разумна, ще проумее какво е казал той. И
ето, отговора дойде без закъснение.
–
Разбрах, не трябва да го виждам през призмата на противник, а да гледам с
неговите очи, защото отговорностите и на двете страни от договора са големи.
Ние ползваме общо превозно средство – за
сега, той го управлява.
Тук
баба Неделя се размърда и рече:
– От много приказки файда няма. Хайде,
който е разбрал – добре, а който не е – то си е за негова сметка. Ум умува, ум
царува – ум патки пасе. То е за хората – всеки си проправя сам пътя.
* * *
Беше
пак студен зимен ден. Бела се прибра уморена, но доволна от работа. Малкия
Калин си пишеше домашното под надзора на дядо си.
–
Дъще, днес как минаха интервютата с кандидатите? – посрещна я баща и̉
с въпрос.
–
О, тате, ще ми се, всеки кандидат да си има по един Калин, преди да дойде във
фирмата ми на интервю, за обявеното работно место̉. И...
повече от сигурна съм, че ние българите, не ще се налага повече, да си строим
нови родини!
Баба
Неделя се обади от стаята си:
– Хайде, хайде
дъще, да вечеряме, че гладна мечка хоро не играе.
А
в камината, буен огън припяваше своето вечно, „Слушай, слушай”.
26.1.2012 г.
Запазвам си правото на допълнителни корекции. автор: Катя Петрова
