Давам си сметка, че темата за болните ни близки - родители, деца и сродници, някак е табу, далечна и заобикаляща се.
Всеки от нас, като че ли изпитва неудобство да говори за нея.
Тихо, мълчаливо понасяме тежките моменти в живота, като не даваме гласност на онова, което преживяваме.
Защо е това мълчание?
Често хората живеят съвместно с болните си близки - дни, месеци, че и години, а никой нищо не знае за това. Геройски се борят с трудностите и когато неговият близък е поел пътя на безкрайността, съобщават с краткото и сухо: "замина си".
Да, "замина си", но ти, драги, оставаш тук, опустошен, измъчен и често вменил си "вина", че би могъл да направиш още нещо, но не си.
Давам си сметка, как съзнанието, ни прави доста сериозни шеги в самотата на изпитанията с отиващите си любими хора.
Все си мислим, че може да направим "още нещо" за болния и немощен пред нас. Все си мислим, че това е игра на Живот и Смърт и сме в състояние да победим Смъртта, ако сме по-настоятелни.
Пиша тези редове, защото в този "казан се варя" на този етап, от моят живот.
Просто изследвам случващото се и го съобщавам на всеслушание.
*****************
Сами си правим "завет" и "неизвестност".
Ако отворите вестниците, ако се заслушате в новините по телевизията, ще разберете как акуратно се дискутират различни случаи за разни певци, актьори, музиканти, или бандити. За тях има място под прожекторите на общественото мнение, а за нашите най-любими и скъпи същества, не намираме сили и кураж да разказваме, да хвалим, да излезем на светло сред обществото ни.
Ето от къде идва и онова озлобление, когато чуем, че свирят държавните фанфари за някой политик, а любимото същество си е отишло тихо и никому неизвестено.
О, той е бил министър, виден актьор, евро-комисар, а кой е този от народа, че да смущаваме общия фон?
Дали самите ние, не сме с нагласата да се пренебрегваме, а после да роптаем?
Да, може да не съм велик писател, но все ще намеря няколко думи, че да разкажа и за себе си и за майка си и за други любими страдащи хора!
Това, нали е част от НАШИЯТ ЖИВОТ?
Това, нали сме ние?
********************
Не е важно колко хора ще ни обърнат внимание! Нужно е да благодарим на всеки съпричастен в житейската ни битка. Важно е, да усетим свободата да кажем пред всички нещо, което ни тревожи и да не се страхуваме, че ще има злорадство или подбиване на авторитета, защото някой ще се присмее, че сме слаби!
********************
Знаете ли колко е по-леко, когато има хора около нас, било то физически, било то духовно - със своята подкрепа!
Няма място за срам!
Няма място за страх!
Няма място за криене!
Ние днес сме от едната страна на барикадата, но утре ще сме от другата - това е неизбежно!
Нужно е, да се ценим и да не мислим, че еди кой се е нещо повече от нас, а да знаем, че всеки от нас е стойностен и това не подлежи на никакво съмнение!
Нужно е да осъзнаем, че всеки от нас е уникален и заслужава съответното уважение и внимание!
Нужно е да осъзнаем, че както почивките, джакузито, ресторантите, хубавите къщи и дрехи - изкарваме на показ, лошите и затормозяващите ни неща, не са само до нас, а до всеки смъртен. Да не се срамуваме от тягостните моменти, а да приемем помощта на хората, което може да стане, само ако те са информирани.
Нужно е да знаем, че е безценна помощта в моменти на изпитания!
*********************
Вероятно мнозина ще се припознаят в горенаписаното, което е другата част от живота ни, но обикновено го оставяме в сянка и се борим с него сами! Нужно ли е?
