4 февруари в 06:50 · 

Седнала съм на стола пред компютъра, с нагласата, да ви кажа и днес нещо, а през това време чувам как моята майка въздъхна дълбоко, дълбоко със силно изразена нотка на мъка и тъга.
Някак всички намерения за темите, които се въртяха в главата ми изчезнаха и остана в мен само въздишката `и, да се прокрадва из къщата като ехо.
**************
Вчера, рано сутринта в пет и половина виках за нея "бърза помощ".
Дойде лекар, влезе в стаята и направи всичко според възможностите си, да `и помогне, и облекчи състоянието `и. Изпитах дълбока благодарност към този човек, екипирал се за полеви условия, да указва спешна помощ. Много доброта и загриженост излъчваше към болната ми майка, което дълбоко събуди в мен онова чувство за надежда, че има, все още има надежда, хората да успеят в своята Светлина.
Още нещо бих искала да споделя за този лекар - когато влезе в стаята, ми се видя един такъв огромен, тромав, дори бих казала неприветлив. Но в момента, в който заговори, от него започна да излиза точно онази благост и дарена надежда, от която се нуждаят всеки болен и неговите близки.
****************
И така ден след ден, дните се нижат и ние с майка продължаваме все още съвместното ни съжителство. Тя, на леглото, а аз с грижите за нея около нея.
И двете сме се превърнали в нещо като затворници на нейната стая.
Болестта, или старостта, както искате така определяйте последните времена на човека, е много силно нещо. Тя приковава хората на едно място и безпощадно краде от жизнените им енергии.
Последни времена на един житейски път!
Какво ли преминава през ума на моята майка?
Дали съжалява за изпуснати възможности?
Дали е доволна от онова, което е създала през живота си?
Дали е с надежда да се възстанови и да продължи да се труди?
Понякога ми казва, че душата и седи "ей тук" и ми показва областта на гърдите си, като ми заявява: "не иска да излезе душата ми, Кате, а аз така страдам".
Дойде утрото и ми речѐ: "и тази нощ, не можах да си замина"!
Вече не знам кое е по-болезнено и трудно, да обслужваш, без да спиш по две денонощия, човека, който е станал немощен или да те боли сърцето заради онова, което преживяваш, докато му помагаш.
Думата "трудно" в такива случаи, струва ми се, е слаба да изрази онова, което се случва в една къща, където витае зловонието на смъртта.
*****************
Казвам си: а това, което се случва с мен, в момента вероятно става на милиони места подобно преживяване. Хиляди, хиляди хора страдат и търсят ПОМОЩ за облекчаване на състоянието. И някак ми става още по болно за човешкия род и майчицата ни Земя, която преживява всичко, заедно с нас.
*****************
Да, пожелаваме си да ни е хубаво, да сме щастливи, да сме здрави и благоденстващи, но Живота ни предоставя и тъмната си страна, която някои може да я нарекат "част от уроците", "това е илюзия", "всичко е дело на ума", и какво ли още не, но истината е, че реално се преживява в тези ни тела и боли!
Ето това е то, което се случва с всеки от нас - нещо нежелано, нито пък пожелано, но то идва и помита всичко, което човек е създавал през живота си!
Дано всеки, който прочете статията ми, да отправи съзнанието си в посока на Любовта и Светлината и да създава чрез себе си, свят на радост и добруване, дано повече такива светове се появяват, и обединявайки ги, да създадем новият Живот по-скоро на планетата ни!
Как искам, колко много искам, човечеството да е вече в пето измерение!