ГНЯВ
За гняв справедлив,открехнеш ли дверите свои,
с тътен на прииждащ потоп -
бездна те поглъща.
И... ставаш удавника пръв!
Спри, недей, замълчи!
Гнева ти мостови руши.
Коварно разломен,
внезапно връхлита,
жадно засмуква,
най-вече от твоята кръв.
Очите изпъкват,
лицето - червено,
а вените - корабна връв.
Гръдта напъва вдървено,
пулса застава на малкия пръст.
И... става страшно!
Днешна и бъдна светиня -
като лед сред жарава,
като пясъчен призрак,
изчезват в безкрайна пустиня.
О, човече,
в храма на свойта душа, запази я!
Виж,
след него дири от пепел
и тръни бодливи растат.
Срутени сгради,
на кални поляни,
мечти покосени,
а раните дълго, дълго гноят!
СЛЕД БУРЯТА НА ГНЕВА...
Потъваш бавно, непонятно,тялото бездушно си стои.
Объркан ритъм тъй внезапно -
отровен пулс сърце души.
Като отломка сред прибой,
с рана зейнала - кърви.
Гърлото затъкнал някой,
дума трудна, въздуха смърди.
И стяга, неизказано зловещо,
пристяга черепа горящ.
Мозъка - пареща жарава!
Мислите - огъня пламтящ!
Черна сила, бури в теб създава -
ураган, за мъст зовящ.
ПО-КЪСНО...
Уморен от там се връщаш,
дишаш трудно
и събираш равнодушно,
скъсани парчета от скръбната душа.
Ограбена, раздърпана и наранена,
можеш ли я ти събра,
както някога ти бе дарена,
сияеща, искряща в красота?
19 Юни 2008 г.
автор: Катя Петрова
Няма коментари:
Публикуване на коментар