СВОБОДНА ЗЕМЯ

Владимир и Елена, и двамата още много млади, истински се обичаха. От доста дълго време седяха в кварталната градинка на полусчупена пейка, приближени един до друг, слели сърцата си в общ ритъм.
Младостта и Любовта ги даряваха с криле за смели решения.

– Какво да правим скъпи? Аз разбирам колко ме обичаш и това е достатъчно за мен – тя бе сложила малката си нежна ръка в неговата доста загрубяла длан и го гледаше нежно в очите. Не искаше да пропусне и едно трепване на лицето му при този въпрос.

Той не отговори, прихвана ръката и̉, сякаш да я скрие от зли очи, и за да бъде още по-сигурен в това, положи другата ръка отгоре. В този момент, нищо не беше в състояние да ги смути. И те като пролетта, напираща да покори цялата земя, бяха съсредоточени в своето бъдеще. По напуканата асфалтова пътека, от време на време минаваха хора, влачещи с възрастта си спомените и задачите, които тепърва трябваше да решават. Две едри кучете стояха наблизо, крадешком ги поглеждаха, наострили уши да чуят нещо, и едно малко дете тичаше към врабчето, стъпило встрани на алеята.
Но, все едно бяха съвсем сами. Тишината се бе спуснала за тях и ги пазеше.

– Хубаво е! – каза Владимир и повтори: – Хубаво е, когато си до мен, чувствам се спокоен и силен – вдигна ръка и я прихвана през раменете с нежен, но сигурен жест, сякаш казваше на двамата космати зрители, а и на останалия свят, "за нея, бих дал живота си".

– Зная, зная, че е така – каза Елена, успяла да долови намеренията му със сърцето си – но аз, не те искам без живот, а жив. Разбираш ли, ти и аз двамата, в живота, а... после и в смъртта!

– Елена, живот мой, мое умно момиче, имам идея, но е дръзка и някак извън правилата на хората от града.

– Ако исках нещо стандартно, нямаше да те питам какво да правим Владимир! За нас, младите, всичко е ясно – наемат ни на работа, заради младостта, силата и външният ни вид, без да получим в замяна сигурност за бъдеща професия. Щом малко повехнем, мястото ни се заема от тези след нас. А дипломите си, ще съхраним за спомен и назидание, като приложим към тях бележка със следния текст: „тези документи ни струват пет, шест години от живота, също – наследството и труда на родителите ни. Както всичко останало в днешно време – нямат реално покритие – безполезни са!”.

Замълча, помисли какво още да каже, за да бъде по-убедителна и добави:

– Колкото по-нестандартна, толкова по-добре, стига да не е в сблъсък със съвестта ни – тялото ѝ сякаш стана по-изправено, по-твърдо – Не се плаши, аз съм млада и силна, като теб, така и аз мога да бъда опора. Пътя, по който се движат родителите ни, не е добър, искам да свием малко по-встрани от него!

* * *

Измина почти половин година, през която Елена и Владимир, заедно с още четири двойки приятели, водени от младежки ентусиазъм, трескаво организираха, далеч от суетнята на големия град, новия си живот. Десет деца на съвременната цивилизация, десет парникови растения, бяха завладени от неудържимото желание, да засадят своите бъдещи семена, на просторна и свободна земя.

В България имаше много изоставени, пустеещи села, паланки, махали. Тези, които ги обитаваха, изплашени и разединени, подмамени за лек и бляскав живот, се бяха превърнали в безличните капки, създали урбанизацията на градовете. А, възрастните им родители, които за нищо на света не искаха да изоставят дома си, ги бе прибрала вече, тази, с косата.

-------------------------------

Намериха в подножието на Стара планина една китна равнина, закътана от трите страни с не високи възвишения, всички с плодородна, но изоставена земя. По средата, като накацали лебеди се белеха дванадесет къщи. Недалеч, на около стотина метра от тях, тихо течеше река, пълна с пъстърва, шарани и раци. Водата ѝ бе чиста, тъй като заводите, които замърсяваха водата и въздуха по тези места, бяха приватизирани, ограбени и запустели.

Цяло лято, младите ентусиасти уреждаха, узаконяваха и отстояваха своите намерения, да заживеят от есента в изоставеното райско кътче. Дванайсете къщи и многото земя, които не струваха дори, колкото една гарсониера в София, приютиха десет млади жени и мъже с надеждата, че в техните дворове и стаи, отново ще се възроди живота.

* * *

– Намери ли всички сортове ябълки в разсадниците Красимире? – попита Владимир мъжа, който беше вдигнал вече брезента на камионетката и сваляше малките фиданки

– От всички, за които говорихме. Има „Флорина”, „Джонатан” – тези са трайни, за през зимата, общо седем сорта и още толкова вида, описани и надписани. Ама, няма нито един генно модифициран модел! – засмя се той с широка усмивка и продължи внимателно да разтоварва връзките с младите дръвчета.

– Хей, приятели, ще допуснем ли нашите деца, да останат днес и нощес, гладни и жадни? – С щастлива усмивка на лице, че съпругът ѝ Красимир си бе дошъл вече, Ирина по-скоро пееше от радост, отколкото да говори. С мелодичния си глас приканваше останалите и те, бързо се отзоваха на призива. Носеха лопати, кофи с вода, колчета за подпора на младите дръвчета и връзки с които да ги завържат.

Бяха избрали подходяща почва на отсрещния слънчев склон, върху който да растат плодните дръвчета – тяхната първа овощна градина. Не много далеч, от реката, при един от водоскоците ѝ, беше възможно да отклонят вода чак до нея.

Вечерта, щом приключиха, на отсамния речен бряг, от към къщите, на един разширен участък с добре оформен каменен заслон, десетимата струпаха дърва – които, навсякъде ги имаше в изобилие – и запалиха буен огън. Уморени, но щастливи, те се радваха за свършената работа, за тихата вечер, за това че бяха заедно под откритото небе, загърнати и прегърнати с много любов. Въпреки че бяха далеч от големите градове, те съвсем не се чувстваха откъснати от техния живот. По тези места, по време на предишния политически режим, хората бяха прокарали електричество, пътища. Имаха интернет връзка. Често се ровеха в Гугъл-програмата, да търсят информация как да си организират, земеделието и животновъдството. Всъщност, под животновъдство имаха предвид само трите бездомни кучета, намерили подслон при тях, двете котки и кокошките, които отглеждаха предимно за яйца. Никой от тях не ядеше месо. Често гората и реката ги задоволяваше откъм храна.

– Скоро ще падне първия сняг – тихо каза Елена на Владимир и попита. – Ще издържим ли напора на зимата?

– Да, момичето ми. Ние сме смели, но не и безразсъдни. Покривите не текат, прозорците и вратите са здрави, а най-важното сме осигурили дърва за печките.

– Не искам да ме смяташ за страхливка, но ако ни затрупа много дебел сняг, какво ще правим тук притиснати от него?

– Не бой се! Дори да бяхме насред планината, няма страшно. Не сме в Сибир я! Нека не забравяме, че тук са живели също хора. А и докато ти си с нас, аз наистина не се страхувам за ничие здраве.

– Какво говориш, да не мислиш случайно, че съм взела със себе си някоя аптека!

– Аптека, не! Но, твоите ръце са тук нали? – прегърна я Владимир и я залюля като бебе.

Останалите три седмици, докато заваля първия сняг, младите обитатели на доскоро изоставените къщи не се спряха. Те оглеждаха, преподреждаха, сковаваха, запасяваха се с още дърва, като правеха походи навътре в гората. За храна не се притесняваха, защото имаха достатъчни запаси за цялата зима. В средата на тяхното селище бяха избрали една къща, която нарекоха Обществена. В нея, те всеки ден се събираха по две причини; първо, да бъдат заедно, да взимат общи решения и да се забавляват, и второ, по няколко часа от деня, да пестят от дървата за огрев.

Зимата връхлетя внезапно – не се изплашиха, защото това си го знаеха от деца. Винаги когато завалеше сняг в града, по новините съобщаваха, че и тази зима е изненадала снегопочистващите фирми и заради неочаквания валеж, улиците са непроходими.

Когато времето разрешаваше, те прокарваха пъртини към реката, към гората, дори един ден успяха да направят близо дванайсеткилометров преход до централния път, който свързваше съседните градове. Постепенно се каляваха и въпреки опасенията им, че може някой да се разболее, те всички, все повече укрепваха и заякваха. Зимата не ги плашеше, напротив, тя им стана съюзник и учител.

Земята не спираше да обикаля Слънцето, а заедно с нея и зимата се движеше към своя край. Насред сърцето ѝ, в една януарска вечер, десет млади, обичащи се сърца, по двойки се насочиха към домовете си. Различни гласове се чуваха от противоположни посоки, пожелаващи „лека нощ”. Ехото ѝм отекваше в канарите на смълчаната планина зад тях и се връщаше обратно.

Елена и Владимир прекрачиха прага на входната врата, бързо я затвориха, за да не се промъкне неканен нощния студ. Три от стаите в техния дом, се отопляваха едновременно. В голямата всекидневна имаше камина и щом се разпалеше, нейния огън топлеше вградените към нея огнеупорни печки, в другите две помещения. Когато влязоха, всичко във всекидневната се оживи. Топлия въздух ги обгръщаше с мекота, масата със столовите сякаш се опитваха да им кажат, че и те ги чакат, както шкафа с книгите, и закачалката с връхните им дрехи. Симфония от хармонично подредени вълни, излъчвани и завихрени от всичко намиращо се тук, ги обгръщаха с нежност.

Владимир отвори капака на камината и погледна в нея. Жаравата усетила прииждащия въздух, заискри и малки пламъчета се извиха над дебелите, все още не изгорели дърва. Без да се обръща към Елена той прошепна:

– И моето сърце е топло като тази камина. Как бих искал, то да изпрати послание и към други хора, за доброто което има тук!

Елена отиде до него, протегна ръце към живия огън и каза:

– Знаех, че ще ми е добре с теб, където и да сме, но не съм помисляла, че може да получаваме отношение, от неодушевените предмети. Искам да кажа, че усещам, чувствам някак, как всичко ни насърчава и подпомага.

– Аз, също не мисля, че има толкова много добра случайност, дори стените са с нас... Благодаря ти мила! – Заедно с думите той, я обгърна нежно и с поглед. – Без теб, нямаше да усещам, тази вдъхновяваща ме топлина!

– Аз ти благодаря Владимир, за това, че сме тук, че те има, че те обичам!

--------------------------

Елена стоеше в средата на стаята. Тя е голяма, но тавана липсваше. Погледна нагоре и видя облаци, после сведе поглед, погледна встрани – навсякъде облаци. „Стаята ми лети” – помисли тя. В този момент усети, че всъщност тя летеше, носейки стаята. „Колко е лека моята стая” – разгледа за подробности и забеляза жена, която я гледаше внимателно.

„Защо ме гледаш по този начин?” попита Елена жената.

„Наблюдавам те как летиш. Следя, дали няма да се издигнеш твърде нависоко, и слънцето да стопи облаците които те крепят”.

„Нали аз летя, защо трябва облаците да ме крепят?” попита слисана Елена.

„О, дъще, никой не лети съвсем сам. Винаги има някой който да му помага.”

„Да не искаш да кажеш, че на птиците някой помага?”

„Естествено, че им помага някой, и това е въздуха. Без него как биха могли да летят?” – умело вплете с отговора и въпрос, странната жена, приличаща по-скоро на видение, което всеки момент можеше да изчезне.

„И какво да правя с облаците в моя полет!”, с удивление бързо зададе въпроса си Елена.

„Ще помагаш, дъще, на хората! Тази твоя чиста душа, не трябва да се пропилява напразно, предопределено е!”, каза жената-видение и започна да избледнява пред погледа на Елена.

„Чакай! Моля те, чакай,” викаше тя и в този момент усети голямата топла длан на Владимир върху рамото си.

– Елена, Елена, това е само сън! – успокояваше я той.

– Отиде си. Защо? Имах толкова много въпроси!

– Кой си отиде Елена?

– Сънувала съм. Една жена, една много странна жена.

– Добре, хайде, спи сега – каза тихо Владимир и я притисна до себе си.

Елена заспа, но този епизод се превърташе още много пъти в съня ѝ, чак до сутринта.

-----------------------------

Докато Зимата протестираше, че има право на още живот, Пролетта заявяваше по свой начин присъствие. Едната, задържаше тук-таме преспи сняг по склоновете, а другата, беше освободила южняка и обличаше с нова, нежно-зелена премяна земята.

Вече нямаше минусови температури, но сутрините бяха доста студени. Естествено, това не пречеше на десетимата, преди изгрева, да медитират с па̀ра пред устата. Всеки имаше свое любимо място, но ако ги погледнеше някой от птичи поглед, веднага щеше да забележи, че всяка двойка си беше избрала място, близо един до друг. Някои бяха прави, други долепени до стволовете на дебели дървета, а двама от тях, опрели колене върху земята, седнали на петите си до каменния заслон, отправяха поглед към събудилата се, бъбрива река. Къщи, хора – слели се с природата – душите им витаеха извън тях, а телата, застанали съвсем неподвижно, се къпеха и обновяваха, с първите утринни лъчи на идващата от към хоризонта, слънчева колесница.

Дали от повишилите се подпочвени води, или от разширяващата се гръд на земята, една от канарите се свлече безшумно до Красимир и Ирина. Още малко и двамата щяха да останат, под тонове камък. Може би миг, преди това да стане, Красимир подхвана Ирина, която беше от към канарата, вдигана я, все едно бе лека като перушина и я отхвърли напред, към мекия склон на реката. След това, изви тялото си и понечи да отскочи от опасното мястото, ала канарата, буквално смаза десният му крак.

Стреснати от виковете на Ирина, другите се втурнаха към каменния заслон. Щом видяха големия каменен блок, затиснал техния приятел, те се сковаха. През ума на всеки премина мисъл с предположение, как е станало и как да го измъкнат от страшния капан. Първата им реакция бе да отместят камъка, за да освободят крака му. Седем двойки ръце с цялата сила която притежаваха, че и отгоре, се опряха в каменния блок, напънаха телата си към него и очакваха Владимир да брои, и на три, да дадат напор.

– Готови! – Извика той. – Едноо, двее, трииии! – младите хора натиснаха със сила, за която дори не подозираха, че притежават, ала огромния камък дори не помръдна.

– Хайде пак – извика друг – Владимир започна отново да брои.

Направиха няколко опита. Нищо! Телата им изнемощяха, а камъка не помръдна дори и с лостовете, с които пробваха да го отместят.

Някой от тях каза:

– Елена, ти си учила медицина, ще трябва да отрежем крака му. Ще го направиш ли?

В същия момент се чу хлипане – Ирина плачеше. Опитваше да се въздържи, ала тежка мъка, силно напираше от вътре, затова неуспяваше.

Всички насочиха поглед към Елена, за да разберат какво мисли по въпроса. Тя стоеше близо до Красимир, където всъщност беше през цялото време, с цел да го изтегли, ако можеха да му освободят крака. Гледаха я и не проумяваха, какво е това около нея.

Елена беше втренчила поглед в прикования мъж, но явно, очите ѝ виждаха не него, а нещо друго. Тя помръдна и мъглата около нея също. Бавно тръгна, заобиколи огромния камък отвсякъде и започна да се качва върху него. Мъглата ставаше все по-гъста. Когато застана на върха му, той бе обхванат в странна мъглявина, наподобяваща облак. Да, всъщност в този момент, всеки имаше чувството, че плува сред облаци. Те я виждаха горе, като бял призрак, който започна да се издига. Бяха затаили дъх. Най-странното бе, че Елена не се отделяше от камъка.

Изведнъж, Владимир погледна към Красимир – той бе в същата поза, ала камъка върху него липсваше, беше се издигнал на около две педи. Тогава, Владимир се стрелна към него, подхвана го и премести на безопасно място.

Четиримата му приятели го внесоха върху дървен плот в къщата, която наричаха „обществена”. Внимателно го прехвърлиха върху една голяма маса. Красимир имаше рядък късмет, крака му бе попаднал между две вдлъбнатини на пресрещналите се скални късове. Въпреки това, раните и счупванията не липсваха, и изгубил всичката кръв по лицето си, бе онемял като риба.

Елена стоеше вече там. Владимир я попита:

– Как мислиш, ще можем ли да спасим крака?

– Той сега все още не усеща болка – каза тя, – но няма да мине много време и ще имаме големи проблеми! – приближи се до него и каза: - Дайте ми ножица, трябва да срежа този крачол! – опипваше внимателно крака му, за да разбере дали не стърчат кости от плътта. В това време Петя, вечно отнесената по стихове и проза, първа реагира и на часа донесе отнякъде ножица.

Елена се зае със задачата да разреже панталона. Най-големия проблем се оказа, разкъсната рана на бедрото. Там костта, направо бе оголена. Успя да я зашие и искрено се надяваше, да не загнои. После, проми и другите рани, опипа още няколко пъти счупените места, намести ги, прикрепи шини и превърза целия крак.

– Кога ще започнат болките? – попита Петя.

– Би трябвало вече да усеща такива – отговори озадачена Елена.

– Всъщност, Красимире, ти усещаш ли си крака? – попита го тя.

– Да! – за първи път си отвори устата той, за да каже нещо.

– Какво да? Усещаш болка, или само си усещаш крака? – доуточни Елена.

– Да, усещам си крака. Не, не усещам болка – ясно каза той.

– Това... е добре, но все пак... и странно. Хубаво, за сега ще те наблюдавам и... ако има нещо притеснително, веднага ще се обадим в някой медицински пункт.

Дните се нижеха и Красимир се оправяше с неочаквани темпове. Всички имаха само една тема на разговор – как Елена повдигна толкова тонове камък и как изпод ръцете ѝ Красимир оздравяваше така бързо. Докато един ден, всички научиха за себе си от пресата и новините. Те с интерес четяха в интернет разказа за своите успехи и преживявания, но дойде момента да се запитат, откъде е изтекла информацията.

– Аз я написах, имах озарение – плахо каза Петя пред всички, – изпратих есето по електронната поща до един всекидневник, а от там, са я препечатали и останалите. Новинарите по телевизиите, също не са останали назад.

– Елена, моя вълшебнице, твоите ръце... казах ли ти, че с твоите ръце... Всъщност... имаме аптеката, която винаги носиш със себе си!

– Е, и ти мечтаеше покрай камината, да узнаят възможно повече хора, колко добре е тук, нали! Скъпи мой Владимир, разбирам, че всичко става, когато има истинска любов и удовлетвореност!

Дано се създадат и други семейства като нашето!

четвъртък, 16 Февруари 2012 г.

Запазвам си правото на допълнителни корекции. автор: Катя Петрова

Блогът на Катя Петрова - лични произведения

четвъртък, 21 февруари 2013 г.