СЕГА СЪМ ТУК!

Дали да крещя или тихо да шепна:
- Сега съм тук!

В света лъжовен, аз, жената поредна,
как да пребъда, смазана от тежест -
сила злокобна, жарава злосторна -
ламтяща, рояща всякаква власт?

А място достойно за мен дали,
предвидено е от Неизвестността?
И с какво мен, родената ще ме дари,
за да пребъда във вечността?

Сега съм тук! Добре!
От тук на там какво?

Познавам десет или хиляда души,
казваме "Добър ден", "Как си?", дори
"Добре, благодаря". В живота всеки учи,
иска или не по пътя свой върви.

Бях малка, не исках, но пораснах.
Изтърбушената памет изтласка
образите детски. Обичах, заменях,
и любих... Мнозина егото изпусна.

Колеги имах - отдавна оредели.
Деца родих - поеха път към старостта -
от моя не по-различен. Дели ни
само време - приоритет на възрастта.

Аз гост дошла съм на земния ни свят,
с желания красиви, но далечни...
В златен низ на слънчев кръговрат,
за да свърша сред полета вечни.

Хей, хора, сега съм тук!
Знам, красота не се постига лесно.
Дъхът ми като стар вековен дъб,
дали насища бъдещето неизвестно!

Преживе малцина ме познават,
жива съм по някаква причина!
Да, сега съм тук - кои проумяват,
че някому въпиещу съм нужна.

О, принцип на промяна вечна,
кажи, как  се разпореждаш с А-за,
за който със надежда сетна,
всеки лично труд полага!

Съдии и осъдени. Щом родиш се,
мига е важен, реда планетен,
Слънцето, цялата вселена. Те, вси
осъждат с край и час последен.

Каква зависимост комична! Искам,
ръце ми света да обхванат! Сърце ми,
с него да затупти! Брънка съм знам,
но важна, живота тя, навярно крепи!

Вездесъщата какво вещае,
за утре или подир години?
За мен след еони кой ще знае,
че тук съм стеб, и жена нас родини ни!

За минало мое днес примирена,
не зная каква съм, коя съм била...
Като прах от вятър раздробена,
ще е утре мойто име, тяло и дела.

Сега съм тук - какво да правя?

Как мога своя къс от време вечно,
да отнеса в точка друга? Раницата моя,
да блести в пространството далечно,
спомен да изтръгна заедно с прибоя.

Сега съм тук - през живота препускам!

От сутрин до здрач планове правя,
в мечти се потапям, въпроси редя...
За после все питам, мечтая...
Какво ще получа или ще даря?

В забвение тънат мириади съдби -
не искам да гасне и мойта звезда.
Рояща дела справедливи, добри,
пъртина да правя, но не и сама.

Навярно това е моята воля - да тача,
да уча, ръка да подавам на кривнали хора
от божия път. Маяк, светлина, чудеса
да дарявам, човека да бъде за винаги тук.

Но това на боговете отредена съдба е.
А същността моя - кутия с оловен капак.
Затова крещя със стих върху хартия -
Не искам край, а да е винаги и пак!

С труд градя и надграждам. Нямам
леснина. Упорито търся мъдрост вечна.
Многократно опит правя. Дарби имам -
не отричам, ала някоя е тъй далечна.

Болести на тялото отнемам, кости
счупени скрепявам, помощ давам,
страхове различни - лоши гости -
аз церя, после друга работа залавям.

Водата в облак щом се скрие, и топлина,
вълшебно в камък я превърне, на вятъра,
роден от въздуха говоря - покорно се отбива
и с дъжд творящ, той сухата земя полива.

О, преходни сили с циклични закони,
вечни убийци на моето днешно сега!
Въртите без милост дните поредни,
омаята земна, духовно родени блага.

Жена Неделя, А-за мой роди, той премина
в две сияйни дъщери. Таз четворка свята,
как отпечатък да остави? Нали Земята,
безвъзвратно всичко взима си обратно.

Отговори нямам, знам! А защо?
Хей, хора, сега съм тух!

Какво е цял живот? Граница, лимит?
Къде отива вечността? Нали всичко
е безкрай? Дали да крещя или тихо
да шепна: - Искам си паметта!

Сега съм тук! Утре какво?...