събота, 7 октомври 2017 г.

 Моята майка живее при мен. Казват, че можеш да оцениш нещо когато го изгубиш.
Възможно е и така да е, но колкото до майка ми, аз наистина я обичам и това ѝ го казвам поне един път на ден.
Струва ми се, че нещо липсва в думите ми, защото понякога усещам да е тъжна. Тя знае, а може и да не знае каква е причината на тъгата ѝ. Вероятно долавя, как Живота се изтича през времето като пясъчен часовник.
Много пъти успявах да обърна нейният часовник и да удължаваме присъствието и, за което тя наистина го разбира и ми благодари.
Не знам как бих реагирала ако я няма, но сега ѝ казвам простичкото: "скъпа си ми майчице, обичам те и ми се иска да си винаги до мен! Някак силно се надявам, да вървим заедно към новите нива на Творението! Представям си те млада, пъргава, отново да чуя твоя глас като на славей и да видя пак как се носиш във вихъра на валса".
Може би ще трябва да напиша стихове за нашите отношения, докато сме заедно, защото после явно всичко ще е изпразнено от смисъл.
Ех, Тамара, скъпата ми приятелка, сигурно и ти си казвала на майка си колко много я обичаш. Сега, тя те подкрепя от фините нива, но за съжаление няма как да ти се покаже, защото още не сме дорасли до това ниво.

Няма коментари:

Публикуване на коментар