Лекувах една жена от рак на белите дробове.
Лекувах я в продължение на една година. Беше добре, работеше, смееше се, движеше се без умора, никакви симптоми на раково болна, въпреки че според диагнозата, би трябвало в рамките на два три месеца да е умряла.
Дойде един ден при мен и ми каза, че ще направи някакво специално изследване, за да и кажат, че е здрава.
Проплаках буквално:
- Но ти нали се чувстваш добре, защо е нужно? Ако ти кажат, че имаш тумор все още, какво ще правиш? Даваш ли си сметка, че могат да те убият с тези думи.
Разубеждавах я, да не ходи на този скенер, да не очаква някой да и казва как се чувства и още много неща, но тя бе решила окончателно. Почувствах се самотна с духа, безсилна пред човешката решителност и утихнах. Чаках...
Дойде след две седмици и ми заяви, че е решила да тръгне на химиотерапия - били и казали, че има развиващ се тумор. Погледнах снимките и не открих НИКАКВА РАЗЛИКА от предишните, но отново без резултат.
Тръгна тази жена на химиотерапия, сама се обрече на СМЪРТТА по най-болезнения начин. Само след два месеца и казаха, че има разсейки... започнаха операции... тялото и се срина, трепереше, стигна до там, че не можеше да закопчее копчето на дрехата си, хранеха я.... отвориха и черепа ТРИ пъти, правиха лъчетерапия - не можа да издържи - спряха я... Даваха и лекарства - много скъпи лекарства и... накрая - след една година опити да бъде убита - изпадна в кома.
Едва тогава съпруга и ме повика да помагам отново. Той сякаш бе осъзнал какво са направили с жена му. Но след 12 дни в кома една сутрин я обявиха за мъртва.
................
Днес, след три месеца, стоя и си мисля - защо не можах да и помогна.
Къде сбърках? Толкова ли е безсилно човешкото желание пред решението на душата?
Аз съм духовен  лечител и съм помагала на толкова много хора.
... Вече три месеца отказвам да лекувам който и да е.
Установих, че е безсмислено да се боря срещу болестта, когато човека е далеч от духовния път - без-смис-ле-но!