30 ноември в 08:13 · 

Седя пред компютъра, а на скута ми един от котараците - Рори!
Преглеждам онова, което ме интересува, а той кротко "мър-мър, мър-мър".
Старае се, да е в услуга на ближния. Радвам му се, погалвам го и в ответ, Рори лекичко присви лапички, да ми покаже, че е съпричастен към доброто ми отношение.
Един такъв пухкав, изглежда едър, а като го вдигна - лекичък. Котка, колко да е тежка?
- Ти как успя да се промъкнеш вътре, Рори? Даже на скута ми си се разположил! - питам го аз, а той - Мър-мърмЪр, мър-мърмЪр...
- Е, добре, стой си, няма да те изкарам на вън веднага.
Рори се надигна, опря главата си до моята и я отърка, в знак на благодарност.
Отпуснат, спокоен, поставил голямата си глава на ръката ми, ме накара да си спомня в този момент, как се появи у дома.

Беше преди малко повече от една година. Имах работа по двора - приготвях зимнина и едно малко коте на около 2-3 месеца влезе при мен. Мъничко, красиво, жълто и с бяло под брадичката, лапичките също бели. Идва право при мен, гледа ме и мърка.
- О, хо, я, гостенче си имам. Съжалявам, мъниче, ама при мен вече котешките места са заети! - говоря му аз и се опитвам да го изкарам извън оградата.
В този момент дъхът ми замръзна! гледам задното му краче без бутче. Кръв не течеше, но някой старателно си беше отрязал една голяма пържола от там.
- ???? - гледах и не вярвах на очите си.
Проведохме не много дълъг диалог с него и аз го накарах да се връща там, където е бил до сега и се прибрах.
След малко излизам и гледам пред мен същото коте, застанало, гледа ме и ми мърка. Слушам и какво чувам?
- Мър-мърмЪр, тии не разбррА ли - моЕто мяясто ее при теб, ааз оставам туук ии товА е - нее мее гони, няяма да сИ трръгна!
- Добре, добре - някак много бързо се съгласих и допълних - Но само докато те излекувам, след това се връщаш у дома си.
Такова еднопосочно споразумение сключих с него тогава и след това реших да му дам име. Ами той мъркаше, сякаш постоянно припевно рохо-леше и затова си остана Рори.

Времето минаваше, Рори растеше, а аз и той ставахме все по-близки. Като кученце е, постоянно ме следва, постоянно е до мен - не се отделя.
Сега вече, докато дописвам този текст, той е на пода, до стола ми и услужливо продължава да мърка.

Коте, душа, още един проявен Бог до мен! Изследва себе си чрез формата на котка и се чудя, какво ли точно научава!