КАТО ДИХАНИЕ...

Включваме хора в живота си, приемаме ги, обичаме ги, понякога стават много, че дори времето ни не стига за всички...

Вдишване, абсорбиране на преживявания, идеи, знания, емоции...

Настъпва умора и започва издишването...

Близките стават все по-малко, приятелите се отдалечават, появява се привидна празнота...

Това е времето, което ни разрешава да навлезем в един нов свят, вътрешния собствен свят и да го изследваме.

Дошли са моментите за проактивност на душата ни, духът ни, умът ни. Допускаме неусетно човешкият ни ум, да се обедини с Божественото Съзнание, които ни разкриват по мъничко от сакралната същност на съзиданието.

Това състояние мнозина го определят като "депресия".

Не, това е "компресиране" на състоянието ни, затихване на видимите външни функции и отдаване на вътрешното изучаване.

И... диханието продължава своята цикличност.