Моите приятели
Времето напредна, деня отива високо в небето, но едва сега имам възможност да напиша онова, което наблюдавах да се случва около осем часа тази сутрин.
Преди време, когато Живота ме изпрати да обитавам този дом, го намерих в доста удобно състояние за ремонти. Казах си, че е чудесно, защото ще мога да правя по него подобрения на воля.
Стаята, която обитавам, имаше един малък стар прозорец. Още в началото на моето пребиваване избих този прозорец, разширих отвора, част от него разбих до пода и поставих по-голям прозорец, като се снабдих и с врата. Ето, че си осигурих излаз към терасата. Тя, терасата, обаче беше мъничка, тясна и едва се събирах в нея. Следващото лято, извиках майстор и той сътвори една огромна тераса, повече от 20 квадратни метра. Сега ми е просторно и обичам сутрин, щом остана по-свободна, да изляза навън, да се облегна на парапета и да наблюдавам природата. Много е хубаво тук, просторно и уютно!
Ето, че стигнахме до мястото, където се случиха нещата, за които искам да ви разкажа.
******
На югоизток от терасата се е разположила планината Витоша. Виждам я като на длан. Днешния ден, забелязвам необичайно раздвижване по нея, над нея и встрани от нея.
Седи си там Витоша и диша дълбоко, дълбоко, все едно някой и преглежда гърдите, да провери дали са добре.
А около нея наблюдавам дъхът и във вид на облаци. Едни такива странни и живи.
О-хо, казвам - пак ли сте тук!
Чудесно, ще разбера сега какво сте ми приготвили за днес!
Ще опиша гледката, защото дори да направя снимки, не мога да ги кача на компютъра, тъй като нямам инсталирана програма за това.
Принцесата, наречена Витоша си седи все там, от както съм дошла в това село - не мърда, но винаги когато я наблюдавам е различна.
Сега виждам как по нея пълзят малки пухкави облачета. Все едно се провират между дърветата или се пързалят по блестящата повърхност на ручеите. Движат се плавно, но с игрива нотка - докато са тук, гледам ги отишли там, после отново се завръщат по много елегантен начин.
Аха, казвам: Здравейте, вие сте моите приятели. Радвам се, че пак се завръщате.
Нещо ме накара да повдигна лъча на зрението си високо над планината и там забелязвам очарователна облачна форма, която определено е там, радостно да ме забавлява и за информация. Малко над нея имаше още една облачна форма, която къде, къде беше по-бяла и пухкава.
Тази, горната ми изигра прекрасен танц на трансформацията.
Знаех какво ще се случи и затова се загледах в нея. Гледам и с удивление наблюдавам как се разтопява в пространството. Просто когато наблюдавате как се топят кубчета лед в топла вода и от формата им, нищо не остава, така и с тези фантастични форми на белия облак. Докато изтичаше част по част и се превръщаше в синевата на небето, се появиха уникални форми на писалка, на лебед, на риба и всички те, по удивителен начин се променяха в нови и нови форми докато напълно се разтопиха в пространството - няма ги. Къде ли отидоха - си зададох въпроса, но реших да обърна внимание на големия плътен облак, който си седеше все така, не помръдваше, докато не му обръщах внимание.
Знам - казвам аз в умът си - ти си извънземен разум! Не, не си един, но колко сте?
И по чудо иззад плътния облак, който по причудлив начин се прищипа през половината и заприлича на две чинии една върху друга - започнаха да се появяват във вид на тъмни синьо-сивкави топчета едно след друго пет броя от тях. Първите бяха и с тела, докато на предпоследното и последното се виждаха само главите.
Да, разбрах, петима сте. Пет висши разума, или поне по-висши от моя, човешкия.
И ето какво на момента започна да тече в моят ум!
Всички сме висши - ние, но и вие, хората. Ти се удивляваш на това, което наблюдаваш високо в небето, защото все още не си в състояние да го възпроизведеш по подобен начин, но затова пък, ние сме удивени от това, което сте вие хората. Ние сме енергийни същества и не можем да правим нещата като вас. Вие имате ръце и с тях постигате нови форми. Вие създавате чудеса на планетата си, нещо, което не сме срещали на друго място. Но вие до толкова сте свикнали да сте магьосници чрез живата енергия на емоциите си, чувствата си, мислите си... да, за нас сте точно това, че дори не се оценявате каква уникалност притежавате.
О, приятелко, вас Творението ви е дарило толкова много, че ние само може да се учим от вас.
Аз гледам към петте глави на тези същества, които по някакъв начин ми казаха колко на брой са и започвам да потъвам във вихъра на човешките възможности. Да - казвам си - ние наистина сме, а всъщност дори не се забелязваме, за да разкрием себе си.
Поглеждам отново към приятелите ми, а те някак необяснимо за мен, се издигнаха високо и след това един по един се стопяваха, точно както и предишния пухест облак, който беше над тях.
Внимателно се вгледах отново в двете чинии една върху друга. Цвета беше изумрудено сивосин. Започна да се удължава и доби приблизителна форма на делфин.
Но, в този момент, моята майка ме викна, за да и помогна и се наложи да се разделя с чудната гледка.
Ще се върна - казах им аз, изпратих им един дълъг поглед от Любов и изтичах при майка.
След малко се върнах, но за съжаление от моите приятели нямаше и следа. Огледах цялото пространство над Витоша, но не, нямаше ги.
С какво изумление сага забелязах планината! Върху нея все едно имаше завивка от красиви пухкавели. Седяха плътно по нея и дори не нарушаваха формите и. Все едно беше покрита с оформен на вафлички памук. Красиви сте, приятели, виждам ви, знам че сте там. До скоро!
Така премина срещата ми тази сутрин с приятелите ми от другите нива, извън нашият свят.
Прибрах се в стаята си, да сложа дърва в печката, защото догаряха последните въглени в нея.
Ех, че ми беше леко и радостно!
Времето напредна, деня отива високо в небето, но едва сега имам възможност да напиша онова, което наблюдавах да се случва около осем часа тази сутрин.
Преди време, когато Живота ме изпрати да обитавам този дом, го намерих в доста удобно състояние за ремонти. Казах си, че е чудесно, защото ще мога да правя по него подобрения на воля.
Стаята, която обитавам, имаше един малък стар прозорец. Още в началото на моето пребиваване избих този прозорец, разширих отвора, част от него разбих до пода и поставих по-голям прозорец, като се снабдих и с врата. Ето, че си осигурих излаз към терасата. Тя, терасата, обаче беше мъничка, тясна и едва се събирах в нея. Следващото лято, извиках майстор и той сътвори една огромна тераса, повече от 20 квадратни метра. Сега ми е просторно и обичам сутрин, щом остана по-свободна, да изляза навън, да се облегна на парапета и да наблюдавам природата. Много е хубаво тук, просторно и уютно!
Ето, че стигнахме до мястото, където се случиха нещата, за които искам да ви разкажа.
******
На югоизток от терасата се е разположила планината Витоша. Виждам я като на длан. Днешния ден, забелязвам необичайно раздвижване по нея, над нея и встрани от нея.
Седи си там Витоша и диша дълбоко, дълбоко, все едно някой и преглежда гърдите, да провери дали са добре.
А около нея наблюдавам дъхът и във вид на облаци. Едни такива странни и живи.
О-хо, казвам - пак ли сте тук!
Чудесно, ще разбера сега какво сте ми приготвили за днес!
Ще опиша гледката, защото дори да направя снимки, не мога да ги кача на компютъра, тъй като нямам инсталирана програма за това.
Принцесата, наречена Витоша си седи все там, от както съм дошла в това село - не мърда, но винаги когато я наблюдавам е различна.
Сега виждам как по нея пълзят малки пухкави облачета. Все едно се провират между дърветата или се пързалят по блестящата повърхност на ручеите. Движат се плавно, но с игрива нотка - докато са тук, гледам ги отишли там, после отново се завръщат по много елегантен начин.
Аха, казвам: Здравейте, вие сте моите приятели. Радвам се, че пак се завръщате.
Нещо ме накара да повдигна лъча на зрението си високо над планината и там забелязвам очарователна облачна форма, която определено е там, радостно да ме забавлява и за информация. Малко над нея имаше още една облачна форма, която къде, къде беше по-бяла и пухкава.
Тази, горната ми изигра прекрасен танц на трансформацията.
Знаех какво ще се случи и затова се загледах в нея. Гледам и с удивление наблюдавам как се разтопява в пространството. Просто когато наблюдавате как се топят кубчета лед в топла вода и от формата им, нищо не остава, така и с тези фантастични форми на белия облак. Докато изтичаше част по част и се превръщаше в синевата на небето, се появиха уникални форми на писалка, на лебед, на риба и всички те, по удивителен начин се променяха в нови и нови форми докато напълно се разтопиха в пространството - няма ги. Къде ли отидоха - си зададох въпроса, но реших да обърна внимание на големия плътен облак, който си седеше все така, не помръдваше, докато не му обръщах внимание.
Знам - казвам аз в умът си - ти си извънземен разум! Не, не си един, но колко сте?
И по чудо иззад плътния облак, който по причудлив начин се прищипа през половината и заприлича на две чинии една върху друга - започнаха да се появяват във вид на тъмни синьо-сивкави топчета едно след друго пет броя от тях. Първите бяха и с тела, докато на предпоследното и последното се виждаха само главите.
Да, разбрах, петима сте. Пет висши разума, или поне по-висши от моя, човешкия.
И ето какво на момента започна да тече в моят ум!
Всички сме висши - ние, но и вие, хората. Ти се удивляваш на това, което наблюдаваш високо в небето, защото все още не си в състояние да го възпроизведеш по подобен начин, но затова пък, ние сме удивени от това, което сте вие хората. Ние сме енергийни същества и не можем да правим нещата като вас. Вие имате ръце и с тях постигате нови форми. Вие създавате чудеса на планетата си, нещо, което не сме срещали на друго място. Но вие до толкова сте свикнали да сте магьосници чрез живата енергия на емоциите си, чувствата си, мислите си... да, за нас сте точно това, че дори не се оценявате каква уникалност притежавате.
О, приятелко, вас Творението ви е дарило толкова много, че ние само може да се учим от вас.
Аз гледам към петте глави на тези същества, които по някакъв начин ми казаха колко на брой са и започвам да потъвам във вихъра на човешките възможности. Да - казвам си - ние наистина сме, а всъщност дори не се забелязваме, за да разкрием себе си.
Поглеждам отново към приятелите ми, а те някак необяснимо за мен, се издигнаха високо и след това един по един се стопяваха, точно както и предишния пухест облак, който беше над тях.
Внимателно се вгледах отново в двете чинии една върху друга. Цвета беше изумрудено сивосин. Започна да се удължава и доби приблизителна форма на делфин.
Но, в този момент, моята майка ме викна, за да и помогна и се наложи да се разделя с чудната гледка.
Ще се върна - казах им аз, изпратих им един дълъг поглед от Любов и изтичах при майка.
След малко се върнах, но за съжаление от моите приятели нямаше и следа. Огледах цялото пространство над Витоша, но не, нямаше ги.
С какво изумление сага забелязах планината! Върху нея все едно имаше завивка от красиви пухкавели. Седяха плътно по нея и дори не нарушаваха формите и. Все едно беше покрита с оформен на вафлички памук. Красиви сте, приятели, виждам ви, знам че сте там. До скоро!
Така премина срещата ми тази сутрин с приятелите ми от другите нива, извън нашият свят.
Прибрах се в стаята си, да сложа дърва в печката, защото догаряха последните въглени в нея.
Ех, че ми беше леко и радостно!
Няма коментари:
Публикуване на коментар