4 януари в 07:51 · 

Вечният
Хората искат всичко!
Искат любимите им същества да са вечно до тях!
Искат любимите предмети да им служат вечно!
Искат вечна любов с човека, който обичат и е до тях!
Хората искат сигурност, трайност и устойчивост!

Пътувайки през Живота, човека среща твърде много новости, с които се сприятелява или не харесва, като същевременно, нещо старо е изместено от новото, независимо "добро" или "лошо" е то за тях и така ден след ден.

Нищо обаче не е закотвено и постоянно до нас! Всичко идва, остава известно време и си отива по някакъв начин!

В нашият материален свят няма как да притежаваме всичко едновременно, на което държим, защото няма къде да се смести. Точно за това го отвеждаме в спомените си. Там, някои от нещата заемат своето място, като понякога за по-дълго, понякога за по-късо време ги пазим в умът си. Но и това хранилище от спомени има лимит за вместимост, затова често се случва, да търсим нещо оставено и да не го намерим.
В това отношение светът на хората е като вечно прииждащи вълни на брега на океана.
Вълна след вълна прииждат хора, местности, взаимоотношения, раждат се деца, строят се къщи, купуват се вещи, сприятеляване, образование, болести, зазорявания, свечерявания и още, и още! И никога не се връща същата вълна, може да дойде подобна, но никога еднаква. Така и живота ни е постоянно пътуване, като никога не може да стъпим на едно и също място, независимо, че ние си казваме например "но това е моята градина" или "моят дом" - не, там вече нещо е променено!

Има обаче едно тяло, нашето си тяло, което не ни изоставя! То винаги е с нас и присъства постоянно, където и да сме. Вярно тяло, затова е свещено!

Вървейки през живота, чрез реакциите на индивидуалното ни съзнание, всяка вещ, всяка ситуация, всеки човек поставя отпечатък върху тялото ни и то също, както всичко останало се променя миг след миг.
Когато се докосваме до Радост и Любов, тялото ни разцъфтява, но когато се сблъскаме с тъга и насилие - тялото ни залинява.
Ето защо в хранилището от спомени, обагрените истории със Светлина и Любов - остават за дълго, а тези с ниските енергии, ги покриваме с патина и заравяме дълбоко в подсъзнанието, да гният и да се заличат.

Значи нашето тяло е онова нещо, което никога не ни изневерява, независимо, че го подлагаме на промени по някакъв начин. То, тялото ни следва миг след миг до края на живота ни.

Има обаче моменти, когато не се нуждаем от тялото! Например, когато медитираме или спим, ние не сме в тялото си! Ние го оставяме временно и поемаме пътя на въображението си.

Кой ни поддържа живи?
Душата!
Душата е тази, която тихо седи във/до нас и е вечния наш спътник. И когато "спим", и когато "бодърстваме", душата ни винаги крепи нашата същност - вечно!

Оказва се, че колкото и добри неща да имаме около себе си, в крайна сметка сме си самодостатъчни - останалото са си наши огледала, които за съжаление допускаме да ни влияят. Нашето тяло, нашата душа са тези компоненти от същността ни, които по никакъв повод не се превръщат в океанските приливи и отливи. Те са вечната вълна, която като тяло, вибрира в продължение на няколко десетилетия, а като душа, има свой космичен код и трепти във вечността във всяко наше проявление.

Има още какво да се каже, но статията стана твърде дълга, затова спирам за сега до тук. Това беше просто въведение в темата!
Вие, също бихте могли да продължите - имате толкова богат житейски опит!