Тази сутрин си взехме сбогом с моята Маша - котката ми, която живее вече 13 години при мен.
Доброто ми коте беше неотлъчно тук през всичките години.
Раждаше всяка година по няколко котенца - раздавах ги, често ги обявявах и в интернет.
От един месец се разболя. Изчака обаче, двете и последни котенца да започнат самостоятелно да се хранят и ги отби.
Един ден изчезна. Три дни не можех да я открия, докато накрая я намерих сред дървата под навеса. ...
Всеки ден я изнасях в градината на слънце - лежеше между лехите - не счупи нито едно стръкче пипер или домати.
Вечер я връщах обратно под навеса.
За тези 7-8 дни тя отказа да се храни, а само пиеше вода, но не повече от 3-4 пъти за всичките дни.
Тази сутрин като всяка друга, отидох да я видя и да я изнеса на хлад в градината. Нямаше я! Търсих я - много и насякъде я търсих, но я нямаше. Излязох на отсрещната поляна и на около 20 метра я открих. Тя лежеше! Заговорих и, но този път, за първи път не ме погледна, не ми обърна внимание и категорично отказа да я върна обратно.
Върнах се у дома, за да се обадя на ветиринарния лекар, да питам как да постъпя. От терасата видях как Маша стана и направи няколко крачи по посока на реката. Спря, обърна се и насочи погледа си към мен - сякаш знаеше точно къде съм и че я наблюдавам. Постоя малко. Разбрах, че си взима сбогом с мен. Тръгна отново! Спира се, почива, отново тръгна. Докато говорех с ветиринаря, Маша напълно се изгуби от погледа ми.
Изтичах отново на поляната, но Маша беше сякаш потънала - не можах да я открия. Знаех, че е там някъде - търсих я, много я търсих и я виках на име, но сякаш беше станала невидима.
Маша си отиде днес съвсем съзнателно.
Маша, светлина на душата ти по пътя, който избра! Обичам те, Маша!