12 февруари · 

 Наблюдавам как с всеки удар на часовника, силите на майка ми намаляват и тя се топи пред очите ми.
От вчера иска да доведа нейната майка и постоянно я вика: - Мамо, мамоооо, мамо!
Пита къде е, защо се бави и ме моли да я намеря и да и кажа, че тя я чака. Казва още: Мама ще се прибере, тя винаги се прибира в къщи при нас.
А моята баба отдавна е преминала в отвъдното и дори да има някакъв вариант, да чува детето си, то тя няма да дойде, просто няма да дойде.
Ето това е и с нас всички. Призоваваме Бог на помощ, но той не идва, няма го, точно както не идва моята баба при молещото я дете. 
Боже, колко крайна програма! Няма никакъв вариант на изменение. Върви в коридора, който и е отпуснат и толкова. Просто един тунел, в който може да се придвижваме както си искаме, но е еднопосочен тунел с предварително начертана посока.
Съзнанието на мама вече не е в нашата реалност. Тя се разхожда в плоскостта на трето измерение, но без време и пространство. За нея съществуват само хората, спомените за тях и сегашното и преживяване, че никой от тях не и обръща внимание.
Има моменти, в които ме разпознава, но за толкова кратки мигове, че докато каже: ти си моето Кате и очите и започват да търсят нейната майка.
Както и да си обяснявам живота, че е илюзия и всичко е в съзнанието ни, моето желание е, да върна програмата на мама в обратна посока и да я видя млада, силна, весела.
Искам, но не знам как!
А колко много искам да го направя!